Автор: Цветанка Панчева
Рубрика: Един несъстоял се 75-годишен юбилей
Публикувана: бр. 4, август 2020

Научих, че хората забравят какво си им казал,
забравят какво добро си направил за тях, но никога
не забравят начина, по който ги караш да се чувстват,
когато разговаряш с тях.
Мария Младенова – из юбилейното слово
по случай 70-годишнината ѝ

Избрах тази мисъл на проф. Мария Младенова за мото на текста, в който се прощавам с нея, защото тя много точно отразява разбирането ѝ за общуването. А Мария умееше да общува – с колеги, съмишленици и приятели, чиито съвети често търсеше; с хора, от които се възхищаваше и искаше да попие тяхната мъдрост, идеи и практически опит; с учени и специалисти от различни професии, до които се допитваше в работата си по конкретни проекти; с многобройните си студенти. Общуваше леко, без излишни условности. Слушаше внимателно и както съм имала не един случай да се убедя, беше запомнила и разбрала всичко до най-големите детайли. Не натрапваше мнението си, но обичаше да споделя интересни и любопитни неща, които е прочела, видяла или преживяла. Някак неусетно те въвличаше в разговора, карайки те и ти да разкажеш за плановете си, да се почувстваш значим и важен за нея човек. Срещите ни от последните няколко години, в основата на които в началото бяха общи професионални занимания, свързани с многочасови библиографски издирвания и работа с архиви, не ни натоварваха, а ни сближаваха, защото се редуваха със споделяния за пътувания, приятни компании и радостни преживявания. Да, за нея общуването беше преди всичко да предразположиш събеседника си, да му покажеш, че го уважаваш и че чутото от него е важно и за теб. Дали това е дарба или отработен с времето маниер на интелигентния човек – оставям всеки, общувал с нея, сам да прецени.
Другото, което ме е удивлявало у проф. Мария Младенова, е професионалната ѝ подреденост. Тя планираше старателно многобройните си задачи, изпълняваше ги стриктно, не си спестяваше усилията и времето, беше прочела „от кора до кора“ текстовете, върху които работеше. Проверяваше данните си според различни източници, не се предоверяваше, но това усилие често ѝ се отплащаше, защото попадаше на неочаквани находки, които винаги успяваше да интерпретира интересно и занимателно в свои последващи публикации. Научните ѝ трудове се трупаха един след друг, но не бяха самоцелни, нито всеки сам за себе си, което наблюдаваме при някои други представители от нашето съсловие. Те бяха плод на педантични и трудоемки издирвания, постигнати с непонятна за мнозина работоспособност и умение да се търсят връзките и да се проследява генезиса на процесите, които изследва, а също мотивите на личностите, които ги движат. Така с течение на времето, освен че се множаха публикациите ѝ, разширяваше се периметърът и дълбочината на изследванията ѝ. Започнала с тематика, засягаща библиотечните фондове, задълбочила се през проблематиката, свързана с каталогизацията на документите и библиотечните класификации, с историята на библиотеките и историята на библиотекознанието в България, за да достигне и до въпроси от сравнителното библиотекознание.
Материал за изясняването на посочените тематични полета ѝ дават също многобройните проучвания върху историята на конкретни библиотеки в България и в чужбина, както и мащабните ретроспективни издирвания, довели до няколко десетки статии върху живота на плеяда известни наши библиотековеди, библиографи, книговеди, издатели, книжари и книгоразпространители, читалищни дейци, учени, държавници и творци с отношение към книгите и библиотеките. Емпирична база за обобщения за нея са и придобитите данни за съдържанието на различни заглавия периодични издания от миналото, а също сериозните издирвания на архивни документи и кореспонденция, сварзана с изследванията ѝ за лицата. Солидна „подплата“ на монографичните ѝ трудове, студии и статии предлагат и педантичните ѝ библиографски изследвания – за дейците от плевенската книжовна школа – Петър Ненков, Иван Данов и Ячо Хлебаров, за книжовника, политика и държавника Нестор Марков, мащабното библиографско издирване за творчеството и рецепцията на Йордан Радичков, за проф. Дочо Леков, проф. Милена Цанева, проф. Елка Константинова и др. Достигнала до извода колко много още бели полета има в българското библиотекознание (и в исторически, и в съвременен аспект), Мария Младенова се захващаше с все по-огромно желание да осветлява нови и нови теми и проблеми – библиофилството и личните библиотеки на учени и творци, съхранени в институциите на паметта; етиката на библиотекаря и библиотечната конфликтология; някои въпроси, свързани с четенето в информационното общество и визията за професията на библиотекаря, библиотечното образование и професионалното съюзяване.

Цялата статия можете да прочете, 
ако се абонирате за печатното или електронното издание на списание ББИА онлайн!