Писмеността – разширяваща се вселена на познание и творчество

Любомира Парижкова

Във века на съвършената техника, на компютърните роботи, на информационния бум е трудно човек да запази идентичността си и да признае идентичността на другия. Шестващото отчуждение може и трябва да бъде спряно. За да противодейства на дехуманизацията, човечеството трябва да актуализира историята си, да търси своите корени. Връщайки се към първоизворите на духовността, човекът намира стимули да се развива и да твори. А творящият човек преобразува себе си и си създава субектност. Само при субектни отношения може да се съхрани духовността.

От гледна точка на най-общите им признаци исторически утвърдените писмени системи могат да бъдат сведени до неазбучни и азбучни. Неазбучните предхождат азбучните, като се снемат в тях. Неазбучната писменост започва с пиктографията в V-ІV хилядолетие пр. н. е. Древният човек “пише”, като създава картинка-съответствие. Тя изобразява предмет (човек, елен, стрела и т.н.), без да се търси спецификата му, рисува се целият. При този тип писмо няма допълнителна рефлексия; човек рисува това, което вижда. Няма проникване на субекта в предмета. Субектът просто пренася сетивното “трептене” в сетивна “застиналост”, използва фотографски принцип. Рисувайки образите на предметите, човек предава своите понятия. Пиктографската писменост е продукт на мислене от съответствие. Изхожда се от съответствието на мисленето спрямо друга на него реалност. Това не е диалектическо мислене. При неазбучното писмо истината, предметът на мислене и картинковата му форма съвпадат. Това е присъщо на Аристотеловия тип предметно мислене – мислене чрез съответствие, като не се държи сметка за средствата, за субекта. Пиктографската писменост е застинал резултат. Знакът представя нещо реално съществуващо, но самият той е неизменен. Човек усеща недостатъчността на този вид писмо, тъй като то не може да означи надпредметна реалност, качество на предмета, неговото движение и развитие. Ето защо идеята за “качественост” поражда подходящи за нея обозначения. Така в пиктографската писменост се появяват конвенционални означения (напр. пиктограмата “слънце” може да се използва за означение на понятията “светлина”, “ден”, “хубаво време”). Постепенно пиктограмата се превръща в идеограма, като рисунъчното писмо се снема в “представното писане”, запазвайки определеността си. Това писмо се появява не по-късно от ІІ хилядолетие пр. н. е. Пиктограмата заляга в основата на тази писменост, но постепенно картинката за даден предмет се измества от нейната стилизация. По този начин се запазва рисунъчното изображение, но от понятието за предмета се извличат характерните му черти. Идеографското писмо предполага промисляне на понятието и неговото осъщностяване. Ако следваме Хегеловата схема, именно при идеограмата се провижда второто онтологическо ниво – същността. Знакът от наподобителен се превръща в полисемантичен.

За да се разграничи прекият от преносния смисъл на йероглифите, се въвеждат определящи йероглифи. Те изобразяват значещите думи. Тук се регистрира появата не само на основните писмени означения, но и нови спомагателни, които придават известна самостойност на полисемантичния знак.

Друга идеографска система е клинописното писмо, появило се през ІІІ хилядолетие пр.н.е. в Шумер, Източна Месопотамия. И в тази неазбучна писмена система се открива “снета пиктограма”, която тръгва от обозначаването на “дума-понятие” и достига до нещо ново – знак за сричка. Чрез клинописното писмо се дава заявка за азбучна (алфавитна) писменост, т.е. прави се сериозна крачка от предмета до неговото изговаряне. Нещо повече – извършва се писменото закрепване на фонетичния състав на думите.

Самостоятелно положение в групата на неазбучните системи на писмеността има т. нар. логографско писмо. Такова е китайското писмо, в което всеки знак бележи дума или част от дума. Логографското писмо е подходящо за китайския език поради неговия особен фонетичен строеж. Един знак заменя цяла дума. Тази писменост е разбираема за всеки човек, който знае смисъла на логограмите независимо какъв е родният му език.

В неазбучните писма постепенно проникват чисто звукови елементи, които подготвят почвата за алфавитна писменост. Преходът от неазбучна към “алфавитна”, “абеседарна” или “алфабетна” писменост не се ограничава в смяната на картинковите знаци с буквени. (И досега някои народи със специфичен език ползват йероглифи или друг вид неазбучно писмо.) Този преход представлява нова степен във възможностите на човешкото познание, защото откритието, че това, което се изговаря, може да се закрепи чрез знаци (букви), е грандиозно. Човекът от пасивно възприемащ става участник в словотворчество. За да напише която и да е дума, индивидът подрежда буквите, съответстващи на фонемите, т. е. извършва се преход на ново онтологическо равнище – субектът става субект, защото извършва творчески акт.

Деловият и практичен финикиец от ХІ-VІІІ в. пр. н. е. иска сам да води сметките си и да разбира писмения документ, който получава, и затова създава звуково писмо от 22 знака, отговарящи на съгласните. Финикийската консонантна азбука отваря хоризонти за формиране на субекта като творец. Изправен пред своя език, финикиецът открива преобладаващите съгласни като носители на основното значение на думите. За тях (съгласните) създава означения, а гласните се разбират в зависимост от контекста ( ktb-kitab – книга, katib – писар). Заемайки финикийското консонантно писмо, гърците го нагаждат към фонетичната структура на своя език, като преустройват ненужни за гръцкия език финикийски букви, за да означават гласните а, е, i, o, u. Освен това гърците заемат от финикийците названията на буквите: алфа, бета, гама, делта и т.н.

От своя страна гръцката азбука се снема в латинската и създава предпоставки за изобретяването на славянските азбуки (глаголица и кирилица). За нас от изключително културно значение са славянските азбуки. Според ст.н.с. Божидар Димитров третото решение на Преславския събор от 893 г., а именно обявяването на старобългарската писменост за официална в държавата и църквата, “направи България вечна”. Гениално е прозрението на Борис І, че липсата на духовна общност е изтрила от културната памет завоеванията и съществуването на траките (многоброен народ, втория след индийците по свидетелство на Херодот). С обявяването и избирането на единна писменост хората се субективират на ниво общност, защото човек се одухотворява, оставяйки свои знаци, чрез които познава себе си в другия, но успява да се съхрани и предаде на следващите поколения културно-историческото наследство.

Както твърди християнската митологема “Бог сътворява света, за да се огледа в него”, така и човек създава интелектуална машина, с която да удвои творческите си сили. Раждането на компютрите и тяхната своеобразна писменост предоставят нови възможности за комуникативност. Извършен е преход от пиктограмата до висша форма на абстракция – от предмет през неговата деструкция до математическо означение; от рисунката до флопи- и харддисковия пренос на информация. На това равнище субектът прави реципрочна на своята субектност като гарантира конкретна всеобщност. Компютърът може да доведе и до създаването на изкуствен интелект. Той открива големи възможности за развитието на познанието и себепознанието на човека. Същностно е изобретеното от човека, което да служи на високохуманни цели, да се използва за благото на обществото. В противен случай, човекът би могъл да стане жертва на творенията си, ако те се изплъзнат от неговия контрол и се прилагат за унищожаване на цивилизацията. В този смисъл трябва да приемем като остро актуално предупреждението на Алвин Тофлър за “третата вълна” (2).

Наблюденията върху възникването и развитието на писмеността нямат претенцията за изчерпателност и детайлизиране. По-скоро са опит да се направи философска реконструкция на онтологико-гносеологико-диалектическия развой на човешкото мислене и писменото му изразяване. В основата на познанието Хегел поставя понятието. Равнището, на което се създава понятие, е еквивалент на развитието на човешката мисъл – на ниво налично битие е пиктографското писмо, тъй като експонентът на знака (материалната му реализация) съвпада с образа на изобразявания предмет. За да се мисли писмеността на ниво понятие, трябва да се премине през многообразните й определения и да се стигне до единство – да се осъществи движение на познанието от простото към сложното, от неразвитото към развитото, за да се схване всеобщата връзка на нещата и тяхното изменение и развитие. Според Хегел висшият акт на самопознание е абсолютното знание. Но за да се извисим до него, трябва да се субективираме, минавайки през всички онтологически равнища, илюстрирайки и интензифицирайки миналото и задържайки настоящето. Следователно развитието и усложняването на писмеността от пиктограмата до съвременната компютърна писменост демонстрира нарастващия обем и дълбочина на човешкото познание в диалектико-онтологичен план. В същото време се осъществява и обратно влияние. Все по-усложненото и разширяващо се мислене способства за усъвършенстването на писмеността през вековете. Чрез писмеността се закрепва информацията и благодарение на нея човек се образова, мисли, създава, твори.

Проследявайки развоя на писмеността, откриваме, че знакът от наподобителен се превръща в семантичен и то в полисемантичен. Тази многозначност се снема в словесно-слоговия тип писмо. Тук вече се въвежда езикът – слогът е функционален елемент на тази писменост. Разширява се полето на действие на знака – той се свързва с човешката реч. Създава се нещо трето между “обозначаемо” и “обозначител”. Провижда се многофункционалност на знака, която при буквеното означение конкретно се открива. Буквата съчетава в себе си една или повече фонеми. Тя определя своя валентност, т. е. способност на отделната буква да встъпва във връзки с други букви при възникването на по-голяма цялост. Освен че става универсален, писменият знак има възможност да се свързва по безброй много начини. Той притежава относителна самостойност в системата, която изгражда, и доколкото се съчетава с други букви. Буквата е част от цяло (азбуката, думата). Тя (буквата) носи способността да гради смисли. Нейната комбинативна заложба й позволява да създаде първичната смислова цялост – думата. Тук откриваме всеобщността на знака, който е действен участник и създава организация. Еманципираният знак, създаден, но изгубил контрола на създателя, равноправно с другите знаци изгражда писмена система, която е “единоразделна цялост” (3). Всеки знак определя своята безкрайна интерпретативно-смислова валентност. Структурата от знаци функционира и привежда смисли, т. е. когато човек назовава неодушевен предмет, той общува като прониква в него и го привежда в своята собствена форма, започва да го разбира и тълкува. А когато използва писмени знаци, субектът ги прави част от своя универсум, като едновременно с това създава самия себе си.

Изследването на писмеността не бива да пропусне “най-великото историческо събитие” според Виктор Юго – Гутенберговото изобретение на книгопечатането (ок. 1445 г.). Много важен за писменото общуване е начинът за разпространение на писмеността. Средството става изключителен социален феномен – грамотността вече е достъпна за всекиго. Книгата от привилегия за малцина се превръща във възможност за разпространение на знания. Извървян е пътят от камъка, папируса, пергамента до електронните масмедии. Въпреки пророкуванията на Хърбърт Маршал Маклуън за залеза на “Гутенберговата галактика” книгата оцеля и има бъдеще.

Човек изпраща послания към идното, като по този начин хвърля мост между миналото, настоящето и бъдещето. Израз на съзнанието за необходимост от културно-историческа приемственост е бележитата фраза в Омуртаговия каменен надпис от ок. 825 г.: “Човекът, и добре да живее, умира и друг се ражда и нека роденият последен, като гледа това, да си спомня за този, който го е направил” (4).

1. Книговедение – энциклопедический словарь. М., 1982.

2. Тофлър, А., Третата вълна. С., 1991.

3. Лосев, А., Знак, символ, миф. М., 1982.

4. Динеков, П., Старобългарски страници. Антология. С., 1966, с. 308.

 

 

1. Книговедение – энциклопедический словарь. М., 1982.

2. Дуриданов, Ив., Езикознание, С., 1959.

3. Богданов, Ив., Българската книга през вековете, С., 1978.

4. Гергова, А., Книгознанието в България, С., 1987.

5. Владимиров, Л., Всеобщая история книги, М., 1988.

6. Лосев, А., Знак, символ, миф. М., 1982.

7. Тофлър, А., Третата вълна. С., 1991

8. Данов, Хр., Искри от древността.

9. Керам, К., Богове, гробници, учени. С., 1978.

10. Бояджиев, Ц., Неписаното учение на Платон.

11. Волков, Граматология.

12.Нарски. Проблемът за съотношението между образ и знак в относително елементарното усещане в сп. “Философска мисъл”, кн. 6, 198 9.

Обратно към Доклади 2003