Ще започна с два примера в исторически план. При първия според марксистко-ленинската историография в България между 1918 и 1944 г. съществува значителна маса литература, показваща истината за СССР, изобличаваща буржоазните фалшификации на съветската действителност, пропагандираща съветския пример. Тази книжнина се радва на доверие, престиж, популярност, търси се и достига до хиляди читатели. Нека приемем последното твърдение за вярно. В същото време наблюденията ми показват наличието на огромен брой заглавия антикомунистическа, антиболшевишка и антисъветска книжнина, разпространявана и популяризирана в дясната половина на обществения спектър. Какво могат да ни дадат обаче двете констатации? Какъв е бил образът на СССР и комунизмът в българското общество в даден момент, коя негова черта е била доминираща? Анализът на двата потока може да открои много и по отношение на автори, издатели, ориентация към определени аудитории, подбуди, дори финансиране, но какво място имат двата феномена, от областта на книгопроизводството и книгоразпространението, от съдържателната динамика на текстове спрямо българското общество? Може ли да приемем, че маргиналната комунистическа, но и на моменти не по-малко маргиналната фашистка гледни точки са общовалидни за онова ядро, което определяме като активна част от общественото мнение, като обществено ядро на България?

Всъщност, чрез реалния анализ на двата потока книжнина можем да покажем само две изолирани тенденции. Тук обичания от мнозинството работещи в полето на изследвания на книгата автори подход “на парче” не сработва спрямо цялото.

Нека вземем и няколко примера от днешната ситуация. Случаите, които считам за интересни, са три и поставят огромни предизвикателства пред обективността на изследователя. Първият е свързан с огромната обществена популярност на Тончо Жечев година-две преди смъртта му и в началото на 2003 г. Вторият е организираният от фондация “Балантайнс” конкурс за студентско есе за визията за бъдещето и съответната книга с примерни текстове. Третият пример е от многобройните луксозни и не дотам луксозни стихосбирки, присъстващи на книжния пазар днес.

Въпросът е възможно ли е от дистанцията на времето на трите феномена да се дадат следните отговори: а) че Тончо Жечев е масово четен, особено близък на значителна читателска маса и силно популярен писател и мислител, своеобразен ментор от андре малровски тип за българското общество; б) по отношение на балантайнското начинание, съдейки по медийната му интерпретация, че става дума за явления, изразяващи съпричастността, актуалността на сложни, емблематични за общество на кръстопът визии и очаквания; в) за стихосбирките ще се задоволим с хипотетичното обяснение, че българските издатели, примерно в 1995-2000 г. са били твърде съпричастни към поезията, проявявали са гъвкава политика на откриване и поощряване на таланти, не са жалели средства за достойното им в полиграфско отношение предоставяне и т.н.

Очевидно е, че изследователски подход, пропускащ многообразието на фактори, стоящи зад едно или друго явление е безкрайно ограничен и дори ненужен. Той би бил полезен само за създаването на работни хипотези, но както ме убеждава практиката, никой не си прави вече труда да полага усилия за тяхното изработване.

Каква да бъде изследователската програма, каква методика е възможно по-всеобхватна и надеждна (с уговорката, че няма метод, който да е универсален и всеобщ) е един от най-сериозните въпроси, които стоят днес пред всички, занимаващи се с проучване на писмената документация, на четенето и възприемането, като явления протичащи, на момента или отдавна приключили в миналото. Практиката ни убеждава, че всеки подход притежава своя периметър (обхват) и е приложим към определена изследователска цел.

Общоприето е схващането, че изборът на методика, в по-широк смисъл на изследователски подход зависи от гледната точка. Твърдение, което очебийно се вписва в теорията за хоризонта и в усвояваните и у нас, макар и изключително субективно и своебразно принципи на рецепционната естетика. Абсолютизирането на избора на гледна точка и на самата гледна точка обаче води до невъзможност да се реконструират каквито и да било процеси - както в миналото, така и протичащи в реално време (в настоящето).

Съществуват доста примери, които показват, че съвременната гледна точка не е незаменима, особено ако не се съобразява с реалните функции на книжовните явления в техния контекст. В този смисъл приложението й би могло да се ограничи до лансирането на съвременни възприятия, до интегрирането на процеси, явления и произведения от миналото в съвременния светоглед, но не и до реконструирането на книжовни артефакти от миналото.

Приложението на двата посочени подхода отразява и две съществуващи изследователски нагласи. Първата е “модернизаторска”, отразява най-съвременни тенденции, но до сега не е показала, че познава добре изследователския си обект. Втората е “традиционалистка” и е достигнала до критичната си точка на развитие. Липсва й широта на погледа защото пренебрегва контекста и работи, подобно на модернизаторската с готови образци - за високата литература, за идеалите на читателя и четенето и т. н. Реално и двата подхода идеализират обектите си, наблягат само на определени, придадени от изследователите (т. е. желани, а не действителни) белези на явленията.

С отварянето на българските автори, занимаващи се с книжнината и писмената документация към различните модерни западни теории и подходи се налагат нови гледни точки. Струва ми се, тъкмо сега, в процеса на оформяне на българско библиологическо направление е необходимо да се търсят и нови подходи и изследователски ъгли и да се говори за техните възможности, граници на приложение и перспективи. Лансирането на изследователски хипотези, тяхното потвърждаване или опровергаване е възможната крачка към плодотворно научно общуване, към научни дискусии.

С оглед да допринеса за активизирането на научните спорове ще предложа насоки за анализиране и типологизиране на писмената документация.

а/ предназначението

б/ аудиторията

в/ рецепцията

г/ използването

Последното води до реконструирането на различните идеи и нагласи, изградени върху инвенции от писмената документация.

Един подход не стига, но намирането на оптималния в зависимост от изследователската цел изисква да не се подминава и феноменологическата позиция и херменевтичното отношение към явления и процеси. При всяка ситуация обаче е наложителна една своебразна двойна проекция при която няма превес на един или друг изследователски метод.