Идеи за изследвания в областта на библиотекознанието
Мария Младенова
Не зная дали съм права, но често си мисля, че в полето на българското библиотекознание има немалко “неразорани” и неизследвани територии.
Една от тях е теорията на библиотекознанието като наука
. След известния учебник на Ц. Цветанов и Е. Кирова “Общо библиотекознание” от 1956 г., който е безднадеждно остарял, няма съвременен наш труд, в който интересуващият се може да намери отговор на редица въпроси като: каква наука е библиотекознанието, какво е мястото му в системата от науки, кои са неговият предмет и обект, каква е неговата структура, има ли собствени закони, каква е методологията му, какви са връзките му с други науки – традиционни и нови, появили се като резултат от засилващата се интеграция на библиотекознанието с широк кръг науки.Липсват и публикации, преосмислящи логиката на предмета и обекта на библиотекознанието като наука и функциите на библиотеките, като резултат от демократичните промени, настъпили в страната ни, както и публикации развенчаващи митовете и легендите за “постиженията” на социалистическото библиотекознание.
Мисля, че няма да е пресилено, ако кажа, че ние не сме разработили и осмислили дълбоко и всестранно основните въпроси на науката ни, а от такива изследвания има необходимост. Смятам, че ще е полезно, ако се изгради система от съвременни възгледи за същността, методологията и статуса на библиотекознанието, като се очертаят и главните му съвременни тенденции, една от които е преходът към информационната парадигма като най-адекватна не само на настъпилите промени в библиотеките в света, но и на информационното общество.
Поради това, че библиотекознанието е част от системата на социално-комуникативните науки, е необходимо да насочим усилията си и към изясняването на същността на библиотечните процеси и явления, на тяхната природа и свойства, както и да проследим протичането им в системата на документалните комуникации. Не по-малко важно е да се изследват движението и развитието на библиотекознанието в посока на конвергенцията с общочовешките ценности, които не намериха своето определящо място в теорията на социалистическото библиотекознание.
Покрай изучаването на проблематиката на библиотечните процеси е необходимо да изследваме както личността на библиотекаря, така и на читателя. Тяхното взаимодействие трябва да стане централен проблем на библиотекознанието, който в по-широк контекст може да се определи като взаимодействие на човека и обществото в системата на документалните комуникации.
Днес, когато много от табутата паднаха и няма вече забранени теми и имена, когато достъпът до архивите е облекчен, а в тях се съдържат ценни, но непроучвани факти и сведения по такива неизследвани теми като: библиотеки и власт, библиотеки и цензура, библиотеки и религия, библиотеки и култура, можем да насочим вниманието си и към тях като възможни изследователски теми.
Непроучено е и развитието на библиотековедската мисъл в България . Ние не сме анализирали нейното зараждане и етапите, през които тя преминава, както и техните същностни характеристики. Не сме проучили идеите и възгледите на всички значителни наши предшественици от Възраждането до края на второто хилядолетие, които са създавали теорията на библиотековедската мисъл, обогатявайки я и със свои приноси, както и допустимата несъстоятелност на някои от идеите им. Изучаването на техните становища като част от историята на библиотековедската мисъл в България ще ни даде възможност не само да анализираме изминатия път, но и по-задълбочено да изследваме закономерностите му. Получените знания ще бъдат полезни за открояването на нейните същностни характеристики и за изясняването на причините и тенденциите в нейното резвитие или застой. Изучаването на миналото на библиотековедската мисъл позволява по-добре да се разбере настоящето, да се решат някои съвременни проблеми и по-ясно да се види предполагаемото им бъдеще.
След почти 150-годишно съществуване на българските общодостъпни библиотеки ние нямаме нито един български терминологичен речник по библиотекознание . Затова ми се струва, че е време да обединим усилията си и да поработим за създаването му, защото той е необходим и на студентите, които обучаваме от десетилетия.
Друга от областите, в която има немалко “бели полета”, е историята на библиотеките в България . Прегледът на написаното в тази област показва, че за някои библиотеки е писано повече, най-често по юбилейни поводи, а за други няма почти нищо. Дори преобладаващата част от библиотеките ни лидери нямат написана цялостна история. Значителна част от публикациите, писани в периода 1945–1989 г., се характеризират с преднамерена тенденциозност, целяща единствено да покаже нашите “успехи”, “предимствата на челния съветски опит” и “недостатъците и изоставането” на библиотеките в развитите европейски страни. Писани от различни автори и по различно време, публикациите носят белега и на професионалната изолация, в която живяха българските библиотеки почти половин век. Като резултат от нея в написаното липсва дори и бегъл опит за съпоставителен анализ с постигнатото от други наши или подобни чуждестранни библиотеки и изследователи. Натрупаният масив от публикации говори и за това, че е работено без система, без ясна методика, без цялостна стратигия за исторически изследвания за българските библиотеки. А и кой да ги създаде, когато ние нямаме историческа школа с традиции и колектив от учени, занимаващи се трайно и единствено с тази проблематика. Написаното до днес е резултат от самостоятелните усилия на отделни учени и практици, които между другото, почти епизодично проучват проблемите на историята на отделни библиотеки. Единственото изключение е Елена Кирова, която има трайно присъствие и резултати в това изследователско поле.
Ние имаме необходимост от цялостен, обобщаващ труд по история на българските библиотеки , в който на базата на съпоставителен анализ да се потърси и мястото на българската библиотечна история в европейски контекст, да се изследват общите и специфичните процеси, явления и тенденции, характерни както за европейските, така и за българските библиотеки.
Струва ми се ,че би било добре, ако на лавицата с книги по история на библиотеките на различни страни и ние поставим нашата, българската като знак и на професионална цивилизованост.
Докато днес в света се публикуват значителен брой книги – персоналии за видни личности – строители на националното библиотечно дело, които чрез работата си в библиотеките са осмислили не само собствената си съдба, но и тази на конкретни библиотеки, ние имаме само една такава книга персоналия. Делата на Ст. Аргиров, Т. Боров, П. Ненков, Ив. Данов, В. Класанов, Д. Василев и други също заслужават вниманието на младите колеги. Убедена съм, че в процеса на изследователското общуване с тези личности и с изграденото от тях те ще преживеят редки мигове на професионално удовлетворение и гордост.
В редица страни се публикуват полезни биографични речници за сътрудниците на националните библиотеки и летописи на по-важни дати от историята на отделни библиотеки, от националното и световното минало на библиотеките. Смятам, че работата над такива издания също заслужава вниманието на нашата научна общност.
Друго не по-малко интересно изследователско поле е зараждането, развитието и съвременното състояние на манастирските и църковните библиотеки в България.
С изключение на Библиотеката на Рилския манастир, проучена многопосочно от проф. Б. Христова, останалите манастирски библиотеки чакат своите изследователи. Църковните библиотеки също са привлекателна и любопитна изследователска територия. Кое поражда възникването им, какви са техните функции, какви са източниците за попълване на фондовете им, какви са особеностите на състава им – това са интересни проблеми, които трябва да бъдат осветлени. За съжаление особено след 1989 г. процесът на разграбването им, унищожението им – съзнателно или не – ще затрудни изследователите допълнително.
Малко знаем и за учебните духовни библиотеки – към Духовната академия, към двете Духовни семинарии – в София и в Пловдив, към епархиалните училища в миналото. Няма проучвания и за епархиалните и митрополитски библиотеки, които съществуват и днес. Почти нищо не знаем и за Библиотеката на Светия Синод.
Струва ми се, че изследванията в тази посока ще очертаят мястото и значението на тези библиотеки за опазване на православната вяра по нашите земи, въпреки сложната история на българската църква. Допускам, че те ще утвърдят ролята на тези библиотеки за съхранението на част от културно–историческите традиции на България, както и приноса им за развитието и утвърждаването на българската култура.
И макар, че много е унищожено, а и реконструкциите са малко вероятни, това което е съхранено трябва да се проучи и опази, въпреки че знам, че изследванията няма да са лесни и бързи.
Мое убеждение е, че интересни области на изследвания са и личните библиотеки и дарителството на лични бибилиотеки.
И ако личните библиотеки на част от българските възрожденци са изучени, като и в тази област Е. Кирова има първенство, то немалко други лични библиотеки са непроучени, въпреки че са обществено достояние. Изследванията на тези библиотеки дават знания не само за книжовните сбирки на личности, формирали културните процеси в страната ни, но и доказват ролята им в изграждането и на обществените библиотеки. Тези публикации разкриват не само умствените занимания, характера и идеите на притежателите им, но и изграждат представи за отношението книга-личност-общество, като открояват и ролята на притежателите им за създаването на литературен вкус, книжовна култура и традиции. Те съдържат ценни податки за творческите им търсения, за облика на времето, в което те създават своите трудове, откриват се следите на участието им в културния живот на страната.
През послледните години траен интерес към тази тема проявява Мария Герасимова, която публикува поредица от статии за личните библиотеки на Никола Милев, Марко Балабанов, за царската библиотека и др., намиращи се във фонда на БАН.
Приносен характер има както проучването на Т. Янакиева и Р. Колева на личната библиотека на проф. П. Динеков, така и на Е. Георгиева – изследовател на личната библиотека на акад. М. Арнаудов.
Известно е, че десетки, а може би и стотици значителни лични библиотеки на известни наши писатели, университетски преподаватели, учени и общественици са неизследвани.
Ние не знаем нищо за огромните лични библиотеки на Екатерина и Петко Каравелови, Чудомир, Здравко Петров, Ив. Богданов, Т. Боров, Вл. Свинтила, Ив. Сестримски и много други. В пряка връзка с личните библиотеки стои и въпросът за проучването на дарените лични колекции, голяма част от които са неизследвани.
Само в системата на библиотеките на БАН са дарени над 150 значителни лични библиотеки на дописни, действителни и редовни членове, академици, професори и учени със световна известност. На библиотеките в системата на СУ “Св. Климент Охридски” също са дарени около 100 библиотеки, но проучвания има само за тези на проф. Боян Пенев и проф. Михаил Драгоманов. Неизследвана е и личната библиотека на проф. Ив. Д. Шишманов. Малко знаем за дарените библиотеки на НБ”Иван Вазов” в Пловдив и на 27-те регионални библиотеки.
Дарените лични библиотеки, стаили много съблазни за изследователя, са също интересно поле за библиотековедски дирения и вероятно в тях ще се намерят много находки, разкриващи както интересни процеси от феномена на формирането им, така и други, свързани с личностите на притежателите им.
Това са част от идеите ми за библиотековедски проучвания в областта на библиотекознанието, в което, както казах в началото, има много неизследвани полета, но и скрити радости в тях, които те пазят, за да ги дарят на своите любопитни и заинтригувани изследователи.