Библиотечната професия в същността си е комуникативна. Тя предполага постоянно взаимодействие вътре в колегията, състояща се от по-малки и по-големи общности, общуване и навън – с тези, за които е предназначен библиотекарския труд, с тези, които гарантират неговото осъществяване. Ако вникнем във философията на междучовешкото взаимодействие, ще открием, че два са неговите основни модуси, два полюса го лимитират: конфликтът и сътрудничеството.

Да поразсъждаваме за противоречията, сблъсъците, разногласията, накратко – за конфликтите. Наблюдаваме ги, страдаме от тях, възнегодуваме от проявленията им и в житийно-битов, и в професионален план. Неизбежни ли са и как да си ги обясним?

Вместо директен отговор, ще преведа свой пример. Имам внучки-близначки – едни родители, еднакви условия на отглеждане, еднакво отношение на всички околни към тях. Изобщо, израстват в наглед идеална среда, в която владее равенство и справедливост и няма предпоставки за конфликт. В една новогодишна утрин със ставането им съобщихме, че на терасата са оставени закачени два плика с подаръци за тях. Хукнаха навън, а ние стоим зад прозореца и ги наблюдаваме. Всяка грабва по един от пликовете, разтваря го, но втренчва погледа си не в него, а в сестриния. Втрещих се. Значи първата мисъл на всяка е дали няма нещо различно за другата, дали не е ощетена или пренебрегната. Пред очите ни се разигра сцена на съмнения и недоверие към справедливостта, може би на ревност, покълна зародиша на конфликтността. Почувствахме тревога. Смути ни, дори ни уплаши, едно бъдеще, заредено с инстинкта на съперничеството, което ражда и завист…

Такива проявления съпътстват и професионалното ни ежедневие. Твърде честа тема на разговор са въпросите кой какъв е, колко е некадърен, колко и защо получава, защо е с привилегия. Конфликти, конфликти между библиотекар и библиотекар, равнопоставен или по-високо в йерархията, между библиотекар и ползващ се от неговата “услуга”. На националната ни конференция на СБИР през 2001 г. един от докладите – на Мария Аргирова-Герасимова, представи систематизация на конфликтите в библиотеката. Те са присъщи не само на българската реалност. Всяка година Американската библиотечна асоциация издава сборник “Всичко за библиотеката”, в който се включват издадени вече публикации или техни резюмета. В един наскоро издаден такъв сборник бе представен труда, озаглавен “Трудните читатели”. В него са поднесени интригуващо характеристиките на всезнайковците, раздразнителните, самомнителните, избухливите и т.н. посетители на библиотеката. След всяко описание се дава по някое напътствие за позицията и отношението на библиотекаря.

След примерите нека припомним изходния въпрос – могат ли да се предотвратят, да се избегнат конфликтите? Бързам да дам краткия отговор – не. Защото сравняването с другото, съперничеството е присъщо на цялата жива природа. Представете си гората, в която всяко дърво търси място под слънцето. Представете си стадото или група стада… Е, за хората, за междучовешките взаимоотношения са далеч по-сложни, но трябва бъдем наясно, че търканията, разминаванията, сблъсъците са нещо изначално, неизбежно, не могат да се ликвидират. Потулени ли са конфликтите, общността или обществото са нездрави, боледуват. Такова е утопичното Телемско общество на Рабле, описано в “Гаргантюа и Пантагрюел”, където всички имат еднакви желания и затова е постигната идеална толерантност. Такова е тоталитарното общество, където условията на живот предпоставят изравняване, без плурализъм и многогласие, а толерантността е ненужна и неосъществима. Тя няма място там, където поведението е наложено от монополистична идеология и власт, където липсва свободният избор, където свободата не се упражнява автентично.

Стигаме до съществения по поставената тема въпрос, до втория модус на междучовешките отношения – сътрудничеството. Точно защото конфликтите са нещо изначално, пред нас, хората, постоянно стои задачата да намираме начини и форма, в която да се изживяват по приемлив начин, да не рушат съжителството ни, съвместната ни работа, да ерозират взаимоотношенията и взаимодействия ни.

Именно това е толерантността. Най-кратко пояснена, тя е изтърпяване или понасяне на различията с другите в отношението им към нас. Такъв е смисълът на думата tolero в латинския език – понасям, издържам, претърпявам. Затова Джани Ватимо в труда си, включен в сборника “Qui sommes-nous? Les rencontres philosofiques de L’UNESCO” (1996) говори, че толерантността е проявление на известна “еластичност” на собственото ни битие, готово да се протегне към другото с цел да разпознае самото себе си. Тази еластичност, това ще рече толерантността, не е природно заложена, не е резултат на някаква “абсолютна” нагласа за готовност да се реагира с разбиране, доброжелателно. Като добродетел, като качество на човешкото поведение зависи не само от характера, темперамента, но и от възпитанието да се понасят различията. Това качество се проявява не по принцип, а при конкретен повод, в конкретни условия, интуитивно и нееднакво. Тази мисъл не е чужда още от времето на Аристотел – ІV в. пр. н.е. В “Никомаховата етика” той различава доброжелателството от приятелското отношение по това, че първото възниква внезапно и пак внезапно изчезва, изблик е на симпатия и на благоразположение. За да бъде добродетел, толерантността трябва да бъде нещо повече, да съдържа нещо по-важно – съгласието. А съгласието означава да се гледат и оценяват по един и същи начин общите интереси. Така двама библиотекари са толерантни един към друг не защото знаят какво да върши всеки от тях, за да се опазва и оползотворява поверения им библиотечен фонд и информационен ресурс, а защото са убедени, че заедно могат да постигнат повече. И още една уговорка. Толерантността има свои граници, праг отвъд който индивидът престава да бъде личност, свива се минималното проявление на неговата идентичност и се разтваря в другия, другите.

Аргументи за ползата от междуличностното съгласие и разбирателство имат трайно присъствие, историческо и географски пространствено, но толерантността е основа на философията за обществените отношения от епохата на Просвещението – европейският ХVІІ и ХVІІІ в. Изискването за толерантност е в пряка връзка, непосредствено следствие от трагичния опит на религиозните войни, избухнали непосредствено след Реформацията – преследванията на хугенотите във Франция, гражданската война в Нидерландия, Тридесетгодишната война, пуританската революция и последвалата я диктатура на Кромуел в Англия. От отношение между отделните хора търпимостта се издига в социална морална норма. Прочутото “Писмо за толерантността” на Джон Лок от 1686 г. подкрепя идеята, че религиозната търпимост не е само препоръка, а неотменно условие за мирно и справедливо съжителство на гражданите в една държава. След Джон Лок толерантността се превръща в изконно човешко право – в свобода на съвестта, подчинена на разума. Неговата роля е да бъде съдия в съревнованието, да гарантира равни условия в надпреварата между религии, а оттам – между общности и между държави. Толерантните отношения са възможни само когато има убеждения за необходимостта от толерантност. Преминало през окървавения ХХ в., човечеството отново търси толерантността. И в нашата съвременност повикът за единство и разбирателство е с добри подбуди, но не бива да се забравя, че зад него не рядко се прикриват престореност, надпревара в измами, пресметливост по отношение на интереси, които подкопават толерантността като хуманна и алтруистична церемония.

Актуалността на тази мащабна цивилизационна задача ни кара все по-често да се питаме дали ние българите имаме убеждения и нагласи да атакуваме моралните язви на съвременността, свързани с агресивност, враждебност, тероризъм. За народопсихологията ни, твърдят философи, социолози и историци, е характерна толерантността. Не тук е мястото да привеждаме аргументи в полза на всепризнатото твърдение, извлечено главно, когато се обсъждат въпросите за междуетническите отношения у нас. Не бива да спестяваме обаче и наличието на тревожни симптоми. Ако прелистим сборника с текстове “Защо сме такива?” (1994) често се срещаме с твърдения на прозорливи предци, че българите се отличаваме със завистта си. Вера Мутафчиева прави констатацията: “У нас българите толерантността е примесена със снизхождение и някак разсеян скепсис, с любопитство спрямо чуждостта, но и също с едно свойство, което до някъде противоречи и до някъде допълва тази позиция – свойството да се изолираме пасивно, ала непроницаемо”. Да повтаряме ли още изводи – за Андрешковското хитроумие и пресметливост, за склонността да преувеличаваме различията – между балканските съседи, между богатите, наречени напреднали държави и нас, да раздуваме Байганьовски самочувствието си. Ще спра дотук, защото задачата на нашата конференция е да огледаме професионалната библиотечна етика. Когато си мислим за идеалния и еуфоричен образ на гражданското общество като хомогенизиращо социалните слоеве и групи, длъжни сме да отредим внимание на професионалния си морал. Ще задам няколко насоки на размисъл.

І. “Отварянето”, отзивчивостта към партньорите са заложени още от възраждането, отклик и рефлексия на европейското Просвещение. Българските възрожденци черпят от идеите му, когато създават общодостъпните библиотеки. Те залагат принципите на демократичността. В следосвобожденските десетилетия библиотечната мрежа се обогатява, след средата на ХХ в. организацията и управлението й се йерархизират, а в завършващите години се създават предпоставки за нова конфигурация на взаимодействие. Тази динамика, а и кръстопътната ни култура влияят върху толерантността на професионалното поведение на библиотекаря. Поддаваме се на чувството за уязвимост отвън – от страна на другия, от страна на другия вид библиотеки, от другия отдел в по-големите. Нека си признаем, че любопитството към чуждото прераства в ревност и завист. Приплъзват се интриги и клюки. Не са ни чужди във връзка с това и пасивната изолираност по израза на Вера Мутафчиева.

ІІ. Любознателността, желанието да се познава чуждата литература, информация, професионален опит има позитивно отражение. Отварят се нови хоризонти на търсене и на препредаване. Библиотекарят и неговата институция се изправят на пътя на надпреварата. Но точно съревнование, правото на избор, трябва да се осъществяват лоялно, разумно, в съответствие с правилата. Нито в библиотеката, нито в обществото тези правила трябва да се отнасят само до правата, но и до задълженията. Критериите за сравняване и оценка трябва да са професионални, свързани с изпълнението на поетия дълг.

ІІІ. Своеобразна мимикрия на нетолерантния е “поддакването”, сервилността, угодничеството към силния на деня. Такова поведение в професията възниква най-често от страх за мястото, от опасения, че ще бъде загубена позицията. Забравя се в такива случаи, че идентичността на човек и на професионалист се изгубват. Не винаги е удобен и предпочитан принципният, но той е уважаваният.

ІV. Самозатварянето, спасяването на всеки сам, влизат в силно противоречие с мисията на библиотекаря. Затова комуникативността, съгласието за общност на интереси и на дейност трябва да се възпитават. Екипността на работата е немислима без толерантност, съчетана с професионално достойнство. Идентификацията на общността ни задължава да отстояваме равностойността си с културните, научните и образователните среди. Да бъдем защитници на националните и общочовешките ценности.

Етичният кодекс на българските библиотекари, който днес обсъждаме, не бива да остава пожелателен текст. Иска ми се да вярвам, че ще кара всеки сам за себе си и в общността да премисля доколко е верен на принципите, които трябва да се отстояват. Нека заедно ги прилагаме и като ориентир за взаимен контрол, а защо не – за морална санкция. Правим само стъпка. От нас зависи дали и как ще направим следващата.

обратно към Доклади от юни 2002