Софийски университет “Св. Климент Охридски”
Катедра "Библиотекознание, научна информация и култерна политика”

В настоящия текст аз си поставям две цели. На първо място, да ви представя една моя гледна точка за културната политика, защото, казано най-общо, културната политика и връзката й с гражданското общество е темата, с която аз се занимавам като докторант. И второ, да видим можем ли днес заедно да открием някакъв специфичен за тази област проблем, който да е свързан с обединяващата всички нас тук (участващите в тази своеобразна кръгла маса) многостранна тема за писмените комуникации в съвременния информационен свят. Това ще рече, че ще се опитаме да разберем как писмената комуникация може да се появи като проблем при едно изследване на културната политика? Необходимо е уточнението, че под писмена комуникация тук аз ще разбирам всички писмени текстови свидетелства, с които може да се срещне един изследовател. Веднага ще ви направи впечатление, че това работно понятие е пределно общо и едва ли ще ни бъде от голяма полза, ако се интересуваме от специфични проблеми на различните видове писмена комуникация. В случая обаче, мен ще ме интересува спецификата на начина, по който един изследовател се отнася към тези писмени текстови свидетелства, с които работи (независимо от тяхната форма - печатна, електронна, кинематографична и т.н.), т.е. ще ни интересува отношението на срещащия се с текста към самия текст, ръководено от отговора на въпроса каква е моята цел и каква работа може да ми свърши това което е пред мен? Всъщност това е частна форма на един по-общ въпрос: Какво е мястото на писмените комуникации (текстовите свидетелства) в едно хуманитарно изследване по даден проблем? Дали хуманитарният изследовател ще спре работата си единствено до границите на текстовите свидетелства, с които работи и най-грубо казано ще разкаже интересното, според него, което се случва там? Или пък, работейки върху даден проблем той ще се опита да го обгледа от различни страни, с оглед на целите, които си е поставил и съответно в този случай няма да позволи изследването му да се ограничи от и до писмените свидетелства, с които разполага. Иначе казано, не бива да ограничаваме проблема до текста, а да използваме текста като едно от средствата. За да не би да забравим, че проблемите, които вълнуват един хуманитарен изследовател са проблеми най-вече на хората, а не на текстовете. Нали едно лингвистично изследване или библиографска справка не е ценно само по себе си, то е значимо и важно доколкото по някакъв начин служи на другите хора, доколкото им е в помощ да решават човешки проблеми, не да пишат хуманитарни текстове.

От гледна точка на казаното дотук какъв ще бъде отговорът на въпроса, който сме си поставили в заглавието? Кои защитници на писмените комуникации ще бъдат за нас реакционери и кои не? Ние не определяме реакционерите според това дали те са условно казано “за” или “против” писмените комуникации спрямо другите видове комуникация. Не искаме да утвърждаваме предимството на някоя форма на комуникация над другите. Определянето на евентуалното реакционерство за нас няма да зависи, например, от заемане на една позиция, защищаваща писмената комуникация от множащите се други форми на комуникация в информационния свят. Практикуваното напоследък противопоставяне на писмена и електронна комуникация в случая не е главният проблем – и, следователно, не това е главният ни критерий.

Важното за нас е каква роля отрежда един изследовател на текстовите свидетелства в структурата на своето изследване. Коя от двете цели, за които говорихме дотук ще води изследователя при срещата му с писмената комуникация – предаността пред знанието заради самото знание или стремежът към разбиране заради любовта към хората. Първият за мен е реакционер, а вторият не.

До тук разсъждавахме върху връзката между писмените комуникации и изследователя-читател, и формулирахме загрижеността към хуманността като основно изискване и оправдание на това отношение. Също така казахме, че него ние наричаме не реакционно. Така отчасти изпълнихме втората цел на този текст. За да бъде обаче тя реализирана докрай трябва да покажем как тази връзка се случва по отношение на темата за културната политика, с което ще изпълним и първата си задача.

Тясното разбиране на културната политика, определено от тясното разбиране за културата, е едната страна на темата, която изследователят-читател може да открие при връзката си с нашите т. нар. най-общо "писмени комуникации". Тази страна на темата за културната политика аз я формулирам като проблеми на държавната политика към културата. Именно това понятие за културна политика употребено по отношение на държавната политика към културата откриваме в: Закона за закрила и развитие на културата; различни издания и доклади на Министерството на културата и на несъществуващия вече Институт по културознание (2); експертни оценъчни доклади и на Съвета на Европа за културната политика в България (3), изготвени след цялостни изследвания на състоянието на българската култура и на политиката за културата на фона на общите социално-политически и икономически условия в страната; материали от международни работни срещи и семинари по проект "Политики за култура" (4).

Коя обаче е другата страна на темата, която ще представлява интерес за изследователя, но вече не в ролята му на читател, а в ролята на хуманитарен изследовател? Тази втора страна на темата аз формулирам като проблеми на културната политика на държавата. Тук понятието културна политика ще присъства в един по-широк смисъл според по-широко разбиране за културата. Едно по-широко разбиране за културата най-общо ще е свързано с разбирането ни за човека и света, с живота на хората в различните групи и общности, със съвместното им съществуване в обществото (5). С оглед на такова по-широко разбиране за културата можем да говорим за културната политика на дадена страна, която вече няма да се ограничава до провеждане на определена културна политика в сферата на изкуството, а за културна политика, от която ще се ръководи конкретната политика на всяка сфера на обществения живот или на държавното управление. В този по-широк смисъл културната политика може да бъде разбрана като национална концепция за културно развитие. Неяснотата около съществуването на такава културна политика (в широкия смисъл), както и липсата на адекватна и удовлетворяваща обществото представа за нейното съдържание, обяснява също така и непълнотата на стратегията на държавната политика към културата т. е. на културна политика в сферата на изкуството, според по-тясното разбиране за културата.

Необходимостта от един принципно по-широк поглед върху това що е култура и какво е значението й за нашето общество днес става още по-очевидна от липсата на съдържателно определение за културата, която откриваме при изследването на държавната политика към културата. Съществуващата национална дефиниция за културата (6) повтаря тази формулирана в ЗЗРК (виж по-горе). При сравнението й с дефиницията за културна ценност (7) виждаме, че те двете се определят взаимно една друга. За да може даден продукт на човешка дейност или произведение на изкуството да се смята за културна ценност, по закон той/то трябва да се смята за обществено значимо и да има значение за развитието на културата. И съответно културата е определена като онази дейност, която е свързана с културните ценности. По този начин от самия закон не става ясно как разпознаваме едно нещо като културна ценност и съответно как различаваме културата от онова, което не е култура. Законът фиксира определено съдържание на тези понятия, но не показва принципа, според който са формулирани.

На този етап от развитието на държавната политика към културата, тази неяснота не се разпознава като проблем. Въпреки това в изследванията на Европейската комисия в тази област (споменати по-горе) можем да открием препоръки за положителния ефект от случването на един дебат за смисъла на културата и за ролята, която културата може да изиграе в живота на нашето общество днес.

Да се опитаме да обобщим. Имаме пред себе си два обекта на изследване - държавната политика към културата и културната политика на държавата. И тук не става дума за игра на думи, а за различни смисли, които се опитваме да уловим, чрез подредбата на думите. Връщайки се към темата за писмените комуникации трябва да кажем още нещо. Изследването на първия обект, който формулирахме започва и много зависи от писмените комуникации. Те са основният източник на информация. Изследването на втория обект обаче, зависи изцяло от работата на изследователя, в която писмените комуникации заемат само определена част - основен източник на информация е авторът. В първия случай читателят (вече става дума за читателя, който ще се срещне с текста на изследователя-читател) се среща с описание и интерпретация на факти направена от изследователя. Във втория случай читателят се среща с гледната точка на изследователя, който се опитва да разкрие пред другите проблем, който той като хуманитарен изследовател смята за важен. Целта е проблемът да се разпознае като проблем. Той се из-мисля, за да се даде начало на пътя за неговото разрешаване. Първата стъпка по този път е да го наименуваме. Което и направихме. Така аз очертах пред вас многоликото поле на моето изследване, което се опитвам да преброждам.

Бележки: