ст.ас.д-р Милена Цветкова

Има един въпрос, който цяла писмена ера чака своя отговор, и който, да си признаем, е причина за много професионални конфликти. А той е: какво е книгата ? По инерция всеки от нас е готов да я обяснява – да я разглобява на корици и тяло, да се взира в хартията, мастилото и вида на буквите. Но какво всъщност съдържа книгата – не смеем да кажем, за да не скараме.

И още нещо ме притеснява. Защо страним от фразата “Книгата е медия”? Защо читателите, а най-вече писателите, гледат скептично на това понятие? Защото думата “медия” (както и “идеология”) се явява компрометиран термин, обременен от масовокултурна и политическа конюнктурност. “Хората на книгата”, по думите на Г. Лозанов, предпочитат да подлагат на културна забрава, на отмятане в страни медийната природа на книгата. Държат се като че ли в миналото й има “срамна болест”, да се говори за която е табу.

· книгата е само печатно издание;

· книгата е само материален носител, средство за пренасяне на информация, за приближаване на съобщенията до индивидите, които са способни да ги възприемат и които се нуждаят от тях;

· книгата е само кран, канал, по който тече поток от съобщения, и който е независим от съдържанието на този поток;

· книгата е само посредник, съединително звено, което приближава, улеснява контакта между източника и получателя и няма нищо общо с ефективността на въздействието на предаваните чрез нея съобщения;

· книгата е само тип средство за масова комуникация със специфични технически параметри и характеристики.

На фона на общата световна декларативност и на конкретните научни опити за предефиниране на книгата и за осмислянето й като медия, ангажиментите на нашите учени са по-скоро скромни, спорадични и повече иницииращи, подканващи към активност (например проф. Ани Гергова). Първата българска публикация, визираща книгата като медия и провокативно (подобно на Дик Брас от Microsoft) “разрязваща” книгата на две части - тяло и текст, принадлежи на Георги Лозанов. Съгласно разбирането му, да опознаем или да си припомним “книгата като медия” означава да я свалим от пиедестала й на “Ноев ковчег”, да загърбим фетишизирането й, да я освободим от сакрализатори и свещенослужители. Означава да я върнем на медиите, да възстановим генеалогичната й връзка с медийната публичност, да я реабилитираме като първата медия, задала модела на масовата комуникация. Означава още да съсредоточим научния и академичния интерес към книгата като комуникативен процес, а не толкова като краен продукт, който се “разграбва” от другите сфери на културата - историята, литературата, изкуството, техниката.

Медиологията като научна дисциплина, която се интересува от взаимоотношенията между човека и неговите технически удължения (“втората природа”) и от взаимодействията между техниката и културата, може да ни помогне да дадем отговор на въпросите защо книгата е именно медия и как функционира като посредник в съвкупния комуникационен процес. Научният подход изисква да се тръгне от най-очевидното - от етимологията на думата “медия”. Произходът й е латински и вмества в себе си минимум четири значения на термина “ medius": 1. среден, в средата, по средата, между; 2. израз на нещо средно като положение (умерен, обикновен, неутрален; безпартиен; неопределен, двусмислен; посредствен, прост; лавиращ, еднакво способен на; разединяващ, спорен, скарващ); 3. половин; 4. среда (medium), център, вътрешност; общност, общо достояние, за обща употреба, за общо благо; публичност, видимост, на открито, наяве; отстранявам, убивам някого; правя нещо известно. От медиологична гледна точка “медията” е всяка изкуствена среда за опосредствано взаимодействие или посредник, който осигурява необходимите условия за “разтваряне” и “разгръщане” на комуникацията. Съвсем естествено в спектъра на комуникационните посредници се нареждат езикът, знаците, писмеността, книгата, пресата, радиото, телевизията, Интернет и т.н. (предхождани от архетипи като огъня, пушека, огнището и др.).

Въпреки очевидността на етимологичния анализ, са ни нужни допълнителни аргументи, за да си обясним защо книгата е медия. Можем да използваме показателите на Ани Гергова, говорещи за близостта на книгата със средствата за масова комуникация. Първо, общуването с писаното слово (книги и периодичен печат) е традиционно технически опосредствано общуване. Второ, книгата от социо-културна гледна точка е фактор в писмената цивилизация, книга в действие, функциониращ обект и субект, влизащ във взаимоотношение със социалните субекти и с обществото като цяло, т.е. книгата е равностоен елемент от системата на социалните комуникации. Трето, изследванията на книгата са свързани (съответно диференцирани) съобразно етапите от живота й: създаване, съхраняване, разпространение, възприемане. Четвърто, като всеки информационен процес, опосредстван от средство за масова комуникация, и процесът на книгата може да се детайлизира в шестте основни фактора по веригата: източник (автор и самият акт на писане), съобщение (текстът), канал (материалният носител), реципиент (читател), обратна връзка (отзив, цитиране, рецензия, препоръчителна библиография и т.н.) и информационен шум (манипулиране, цензуриране, фалшифициране, плагиатство и т.н.).

· книгата не винаги носи и разпространява масова информация, тя носи много често тясноспециализирано знание;

· книгата не преследва бързина, незабавност и едновременност на предаването, а е по-скоро фонд за трайното, непреходното и внимателно обмисленото;

· комуникаторът (авторът) при книгата не е групов комуникационен субект, подвластен на корпоративна дисциплина и произвеждащ под контрола на медийната политика на институцията, а е автономен творящ и генериращ идеи и текстове;

· целта на комуникатора при книгата много рядко е информационно въздействие (защото много лесно се разпознава като такава), а информационен обмен и взаимодействие;

· съдържанието, “съобщението” при книгата не е длъжно да съвпада с публикационната програма на медията;

· аудиторията на книгата само в някои случаи може да се нарече масова, при четенето не съществува синхронността, симултанността, всеприсъствието при възприемането на “паралелните” медии, четеното е по-скоро интимно, отколкото публично, по-скоро анархистично, отколкото дисциплинирано и т.н.;

· процесът на комуникация с книгата е много по-близък и често по-ефективен от най-емпатично настроеното междуличностно или индивидуалното общуване.

Само този, който умее да си представи “книгата в действие”, умее и да положи мислено върху нея целия комуникационен цикъл, в неговата пълнота и завършеност. От позицията на общата теория на комуникациите и теорията на масовите комуникации книгата се отъждествява не просто с носителя или канала, а именно с медията (средата и участниците в комуникационното взаимодействие). Този феномен може да бъде изобразен с помощта на процесуална схема (Фиг.1), където А е авторът (източникът, комуникаторът, инициаторът на комуникацията), Н е носителят (материалният и каналът), Т е текстът (съобщението) и Ч е читателят (реципиентът). Участниците или елементите в тази схема са в непрекъснато взаимодействие и в една и съща последователност. Любопитното тук е, че обратната връзка от читателя към автора е по-слабо опосредствана и по-бърза в сравнение с връзката автор-читател.

Автентичният смисъл на книгата като медия най-добре се разкрива посредством т.нар. генеалогичен подход. Т.е. длъжни сме преди всичко да генезиса на човешкия инструмент, популярен като “книга”. Медиологията, както вече споменахме, признава и изследва комуникационните средства като удължения на нервната система във физическото и социалното пространство, целящи задоволяване на нарастналите човешки потребности. Много преди да бъдат наречени медии, тези средства са носели наименованията “протези ", "удължения ", "екстензии ", "артефакти " в извънличностната или екзосоматичната еволюция. За новите измерения на човешкото комуникативно-сензорно пространство, за неговите комплекси, негативи и позитиви са писали Е. Хол, Х. Хас, Р. Емерсън, К. Попър, К. Лоренц, М. Маклуън, А. Тойнби, А. Гор,. т.е. автори, които изследват концептуално културологичните, антрополгичните и екологичните проблеми на цивилизацията. Дефинирайки човека като “ум, обслужван от органи”, Емерсън още през 1888 г. обяснява, че всички инструменти и сечива са удължения на човешките крайници и сетива, че самото човешко тяло е каталогът на изобретенията, “патентната служба”, в която се съхраняват образците, от които е заимствано всяко техническо хрумване. Привържениците на същия инструментален подход към медиите Е. Хол и Х. Хас отбелязват, че всички човешки артефакти, сред които книгите, телефонът, телевизорът, компютърът са екстензии на тялото, изкуствено прибавени органи, на които дължим в крайна сметка цивилизацията си.

Не е трудно да се досетим, че писмеността като кодова система на книгата, е удължение, екстензия на човешката памет . Човешката памет като мозъчна функция е доказала своите несъвършенства, които се изправят като реални препятствия пред процеса на обмен на идеи и знания: променлива способност за концентрация на вниманието, селективност на възприятията, пропускателни филтри пред запаметяването, ограничения във времето на задържане на информацията, субективност и филтри при възпроизвеждането й, загуби при предаването й, физиологични, психически и възрастови ограничения като ценностна съпротива, съзнателни изкривявания, болестни състояния и остаряване. И преди всичко - нетрайност, тленност на носителя.

Цялата човешка история илюстрира неуморното търсене на нови външни носители, “протези” на паметта. С изобретяването на писмеността, а много по-късно - на печатната преса, човекът мобилизира максимално енергията си в обгрижване на своята “раздадена изкуствена памет”. Защото времето доказа, че писмената памет действително е нетленна. Надеждността на писаното слово като памет е намерила основания в следните факти : писмеността е висша форма на памет, която борави с изкуствена кодова система и изисква грамотност; провокира работата на въображението, поради сетивната недостатъчност; разпространението и използването й са лесни и достъпни за всеки грамотен; извикването на информацията се извършва пряко; търсенето й е организирано от институции (библиотеки), от бази данни чрез дескриптори, индекси и класификационни схеми.

От позицията за органичния генезис на всички медии можем да проследим предимствата на книгата , например, като наша телесна екстензия :

· няма нужда от хранене и по този начин пести енергия;

· можем да я изоставим или складираме, вместо да я разнасяме със себе си (допълнително спестяване на енергия);

· можем да я заменяме с други наши или нейни екстензии, което позволява на човека да се специализира и да изпълнява многобройни роли, включително и да остане пасивен спрямо нея (да не я използва);

· всички екстензии могат да се използват съвместно, при положение, че се допълват взаимно;

· книгата, както и всяка друга материална, отчуждена от тялото екстензия, може да бъде произвеждана в общността от “специалисти” по правилата, породили всеки един занаят;

· книгата, като всяка олекотена и портативна медия, на психофизиологично ниво освобождава екстровертните енергии и агресивността на лявата хемисфера на мозъка, а на социално ниво - стои в основата на експанзионистичните завоевателни програми и на интереса към контрол над пространството.

Въпреки, че не стига до анализ на книгата като екстензия, в своите “Закони на медиите” Маршал Маклуън открива генеалогията (или както той я нарича - етимологията) на артефакта “писано слово ". Тълкува го като вид човешка технология, своеобразна екстензия на тялото, която също притежава свой артефакт - азбуката като буквен низ, удължаващ зъбите (единствената линейна и с повтарящи се елементи част от организма). "Етимологията” на писаното слово, така както я детерминира Маклуън, може да ни зареди с достатъчно аргументи в подкрепа на функционалността на книгата като медия и на нейния “медиен детерминизъм”. Генезисът и функционалността на писаното слово като медия Маклуън обяснява не последователно, а под формата на едновременни аспекти на въздействието му върху отделния човек и върху писмената цивилизация като цяло. Това въздействие се дължи на четири органично свързани и симултанно действащи закономерности. Първата е наречена “подсилване” и отговаря на въпросите: кои аспекти на ситуацията интензифицира новата медия, кое сетиво или конфигурация от сетива изтъква, кое ускорява или прави възможно? Втората закономерност е наречена “закърняване” и отговаря на въпросите: коя предходна ситуация се обезсилва, измества или анулира, кои предишни условия се изоставят, какво измества, изхвърля от употреба новата медия? Третата закономерност е “възвръщането” и дава отговор на въпросите: какви повторения или възстановявания влизат в играта, кое “нещо”, отдавна изоставено, се реабилитира? С четвъртата закономерност - “преобръщането” се визира фазата на насищането, претоварването и се търси отговор на въпроса: към кои свои първоначални характеристики се стреми новата форма на медията?

По силата на втората закономерност писаното слово провокира нова ситуация - реабилитира се, възвръща се “елитизма”. Заедно с това, едно от циклично проявяващите се възстановявания (в зависимост от историческата ситуация) е повсеместната употреба на старите, класическите езици: “Рим говори гръцки, дванадесети век говори латински”, аргументира се М. Маклуън. Ето обаче едно свидетелство и от ХХІ век. Само преди месец издателството на Ватикана публикува нов латински речник със съвременна лексика “ Lexicon Recentis Latinitas". Известно е, че само тук латинският е официален език, но по-интересен за нас е стремежът той да се поддържа в актуално състояние. Независимо кое е това “нещо”, което медията “писано слово” вади от забрава и вкарва отново в употреба, то се извършва по силата на необходимостта да се подчертае елитарността на употребяващите я. Третата закономерност в тетрадата на писмената медия “узаконява” появата на “организираната четяща публика”, отчита ограмотяването на аудиторията, превръщането й в “четящ модус вивенди” и преобръщането на племенното съзнание в съзнание с исторически усет. Съгласно четвъртата закономерност писаното слово като медия закърнява, възпира употребата на вулгарния жаргон и диалектите, а в същото време налага разделяне на процесите композиция и представяне, характерни за живото общуване.

Най-общо, теоретичните трудове на Н. Рубакин дават обяснение на познанието за света посредством втора сигнална система на човека, използваща първия посреднически инструмент - речта, езика, и с това оставят основите на комплексното изследване на книгата като обект, но и като субект, като уникален и незаменим феномен на човешката психика, на човешката менталност и индивидуалност. Без да се спирам конкретно на библиопсихологията като подход, ще си позволя да използвам ключовата постановка в този подход, а именно: книгата е екстензия , извънтелесно продължение на втора сигнална система на автора и действа като реактив върху читателя, като външен дразнител спрямо втора сигнална система на реципиента . Съгласно тази методологична постановка книгата не е нито канал, нито транслатор, нито предавател, а възбудител на индивидуални психични преживявания. В акта на четенето се извършва специфична реакция на нервната система на човека, но на ниво втора сигнална система, откъдето произтичат информационни, емоционални, ментални и физиологични последствия. Ключовото звено, филтърът в рефлекторния апарат, където се изработва проекцията за книгата е т.нар. “мнема” (паметта или съвкупността от индивидуалните психични свойства на всеки човек). Н. Рубакин доказва чрез емпирични методи (тестове), че доколкото “мнемата” на всеки е индивидуална, проекцията на всеки чужд текст в съзнанието му е субективна. Нещо повече - съдържанието на текста (книгата) и неговият читател са във функционална зависимост: съдържанието не е константа (неизменна величина е само кодовата система, писмеността и граматиката), не е физическо, а психическо явление, субективна проекция. “Книжното съдържание” е възбудител на “психичното съдържание” на читателя, негов психически корелат. Казано с думите на Н. Рубакин, колкото са читателите на книгата, толкова са и нейните съдържания. А доколкото всеки читател гради своя проекция на четената книга, именно тя е неговата представа за качеството на книгата.

На кои актуални проблеми в изследователското поле “книгата като медия” би могла да даде отговор теорията на Н. Рубакин ? Ето някои от тях:

1) явленията на несъвпадение в оценките на читателите (сред тях и професионалните рецензенти) за “качеството” на книгата, в представите и обясненията за “съдържанието” на книгата;

2) явленията на словесните (комуникативните) парадокси, когато изказаната от автора мисъл предизвиква противоположна реакция у читателя, или т.нар. изключение от “златното правило” в информационната наука - “четене между редовете” или узнаване на неща, които авторът е премълчал или сам не е знаел (наблюдава се при читатели с по-богата от автора “мнема”);

3) явлението “филогенезисно четене”, наблюдавано при един и същ читател, който променя отношението си към една и съща книга паралелно с промяната на възрастта си - текстът е един и същ, но се променя “мнемата” на читателя;

4) механизмът на творчеството и съ-творчеството при общуване с книгата - всеки нов чужд текст е носител на “подсещания” към втора сигнална система на човека и действа като катализатор за задействане на интуицията, като супервербален импулс, след който в читателското съзнание се появяват нови смислови образувания, несъществуващи дотогава, а на неврофизиологично ниво се наблюдава поява на нови временни връзки между клетките в главния мозък - ядрото на иновационната дейност;

5) проблемът за “антитворческата дейност” в книжно-информационната сфера - явленията “цензура”, “управление на четенето”, “препоръчителна библиография” и явленията, свързани с въздействието на СМК от втората половина на ХХ в. - стандартизация на идеите, премълчаване или изкривяване на определени гледни точки; пропаганда на лъжливи авторитети, унификация на човека - потребител и човека - аудитория - всичко това, съгласно библиопсихологията, са взаимно усилващи се информационни шумове, които играят ролята на антитворчески фактори в системата на социалните комуникации.

Преди това обаче е нужно да имаме предвид нещо много важно. Преди да бъде социална, природата на медията е човекоцентрична, филогенетична . Известно е, че идеята е първата медия за връзка между две съзнания, доколкото под “идея " ще разбираме всеки неотчуждаем продукт на човешкия ум, който друг ум може да употреби или да си присвои. Следователно, в началото е чисто утилитарното, прагматичното и егоистично-индивидуалното - как да предам (демонстрирам) идеята си пред другия? и възникват знаците; как да скрепя идеята си с ефира? и възниква езикът; как да скрепя идеята си с времето? и възниква писмените знаци; как другите да пренасят моята идея през пространството и времето? и възниква портативната медия - архе-книгата. После се включва и суетата - как целият свят и всички времена да разполагат с моята идея/идеи? и възникват печатните медии; и как носителят на моите идеи да стане нетленен, неунищожим? и настъпва времето на изобретяването на все по-неподатливи на “ерозия” и “корозия” медии - машиночитаеми книги, e-книги, вероятно нано-книги, а защо не и телепатични книги (логиката на съвкупността от изпреварваща научна информация подсказва подобни хипотези). В кръга на шегата, можем да бъдем спокойни – докато са живи егоизмът и суетата, ще живее и книгата.

Що се отнася до социалната природа на книгата като медия безспорно трябва да тръгнем от зората на човешката цивилизация. Първото средство, което от тогава до днес вмъкваме между нас и връхлитащите ни затруднения, са именно идеите. С други думи, идеите са първата социално призована медия, която може да превърне подтискащото затруднение във формулирано решение. В един момент обаче от улеснение, идеите като медия се превръщат в препятствие - как да се предават, изразяват и възприемат еднакво от всички? Така се появява езикът като първия посреднически инструмент, възникнал в резултат на острата нужда от някакво недуховно средство за осъществяване на духовни взаимодействия. На практика едва с възникването на езика като медия става възможна социалната комуникация. По-късно в медийното битие на човека се появява ново препятствие: изобилието от идеи в пространството и времето се оказва най-сериозното изпитание за човешката памет. Тогава се появява една спасителна идея за изобретяване на нова медия, на ново средство за борба срещу преходността и тленността на носителите на идеите - книгата. Това е накратко логиката на медийната еволюция и до днес - идеята като медия прибавя нова медия, която преди това също е била само идея. А е известно, че до сега няма изчезнала медия. Всяка от тях, включително и книгата в нейния материален формат, оцелява независимо от обстоятелствата.

Фиг. 3

Подобно успокоение ни внася и Законът за кумулация на комуникационните канали (Закон за ККК), изведен от руския проф. А. В. Соколов: “веднъж възникнали, комуникационните канали не отмират, а се модернизират - обогатяват се от новите технологии или се включват в състава на нови по-мощни канали”. В този закон откриваме и втората причина за жизнеустойчивостта на книгата като медия.

Третата причина за устойчивостта на книгата като медия откриваме в обстоятелството, че книгата е плод и олицетворение на първата идея за универсална медия . Ако се обърнем към библейските времена, можем да установим следните “медиасъбития”: от фразата “В началото бе словото” следва, че първата информационна технология е речта. И според юдео-християнския мит за Сътворението този “проект” бил осъществен от Бог именно чрез речта: “Нека бъде светлина! - И биде светлина.” Христос е архетип на медията като тяло: “И словото стана плът”. Дванадесетте апостоли пък са първите пре-посредници в посланията на Твореца. А идеята за книга се съдържа в самото наименование на Библията, защото означава “Книгата” (Фиг. 4).

Фиг. 4

И до днес една от най-устойчивите идеи е идеята за Книгата , разбирана като среда и памет за фундаменталното и непоклатимото, канонът и законът (Книга на Произхода, Книга на Природата, Книга на Писанието, Книга на Мъртвите, Книга на Пророчествата или Сибилини книги, чак до настоящата Книга на Живота, съдържаща картата на човешкия геном). Ето какво може да включва старият-нов смисъл на Книгата (по Людвик Флашен):

- Книгата не се изхабява като актуалните публикации;

- отношението между Книгата и книгите е като между дело и дейност;

- Книгата е една-единствена, останалото са версии, носталгия по първообраза, търсене на първообраза;

- появява се, когато възрастите на тоя живот са в детския си стадий;

- Книгата не е система от знаци, тяло; не буквата, а гласът я прави, не думите, а телесният инстинкт; родена от тяло и се превръща в тяло;

- за нея казваме “жива-мъртва”, това е то “органично” тяло;

- може да се разтвори на коя да е страница на всяка страница тя е цялата;

- Проза? Поезия? Книгата стои над подобно деление;

- Новаторство? Традиция? Книгата стои над подобно деление;

- нещо абсолютно: или възниква и променя целия ти живот, или не възниква, и ако те попитат как си, отговаряш: нищо особено;

- да мечтаеш за Книгата е твърде непрактично.

Като четвърта причина за жизнеустойчивостта на книгата като медия можем да изведем обстоятелството, че в самата й сърцевина, в ядрото й стои идеята като първа медия, а върху нея се наслагват всички новопородили се идеи за Книгата, без изключение. Наблюдава се нещо като “ефект на матрьошката” (Фиг.5), който ни разкрива книгата като “медии в медията ", като медия, носеща в себе си минали и бъдещи идеи и форми на книгата. Съгласно принципа на матрьошката всички значения на понятието “книга” имат едно ядро, обща сърцевина - идеята. Всяко по-широко значение на това понятие поглъща, включва в себе си по-тясното, по-ограниченото. В същото време, всяко настоящо, съвременно значение на понятието “книга” е в потенциално очакване на доразширяване, с цел да се доближи до и да уплътни универсалната идея за книгата.

В резултат на анатомичния разрез на “матрьошката”, моделирала книгата като медия, тя ни се разкрива като своеобразна мултимедийна апликация, съставена от следните, да ги наречем, субмедии :

· идеята като първата социално призована медия;

· езикът или думите, като средство на мисълта и като условни знаци за предметите и явленията, т.е. като знаци за известни идеи за тях, създадени исторически и подложени на изменения във времето;

· писаното слово като “удължение” на връзката между автора и читателя, като форма на писмена памет за трайно съхраняване и пренасяне на идеите във времето и пространството; най-утвърдената писмена медия са ръкописите;

· печатната книга като фактор на “ерата на големите тиражи”, най-масовото и най-достъпното “удължение” на връзката между автор и читател, целяща обмен на идеи и фундаментални знания;

· аудио- и аудио-визуалната книга или това, от една страна, са традиционните аудиокниги (audiobook) и видеокасети ( videobook), а от друга текстовете със “светлинно писмо”, обикновено придружаващи движещите се изображения на екрана, както и мултимедийните енциоклопедични и справочни издания;

· дигиталната книга или e-книгата , предназначена за портативни четящи устройства, имитиращи в максимална степен идеята за традиционната ергономична книга;

· нано-книгата е един хипотетичен вариант за реализация на универсалната идея за книгата като неунищожим и вечен носител на фундаменталното знание и идеите на човечеството.

Имайки предвид една от задачите на комуникационната наука, а и на науката за книгата - да прогнозира формите и начините за развитие на комуникационните процеси, можем да поразсъждаваме по посока на последния хипотетичен вариант за съществуване на книгата. Бихме могли да предположим, че последната нова форма на книгата ще има наноразмерна структура, че съвършената технология, чрез която ще се реализира в пълнота идеята за книгата, ще е нанотехнологията. Дори – че всички издадени досега книги ще се вместят в едно-единствено тяло.

Фиг. 6

Субмедийният прочит на книгата като медия ни позволява да добавим още една - пета закономерност, обосноваваща жизнеустойчивостта й. Това е откритият в началото на ХIХ век в областта на химията Закон за постоянния състав, който гласи: всички вещества се състоят от атоми, но не всички - от молекули и кристали. В контекста на науката за книгата това означава: 1) всеки печатен текст се състои от думи, но не всеки има таблици, формули или дори заглавия и абзаци; 2) всяка книга се състои от текст (литературен, визуален, нотен, брайлов и т.н.), но не всяка има паратекст, справочен апарат и дори корици. А в контекста на настоящото изложение Законът за постоянния състав утвърждава: всяка книга има в ядрото си идея, изразена чрез слово, но не всяка е върху хартия и не всяка е предназначена за очите . С други думи, формата може и да е изменчива, но същността остава.

Доколкото книгата в зародиша си носи идеята за медия, способна да преодолява пространството и времето, като в същото време съхранява енергията в комуникационната система, то обективно се изобретяват и съществуват не “нови книги”, а нови форми на идеята за книгата като оптимална среда за изразяване, записване, съхраняване, разпределение, търсене и възприемане на символна информация от страна на всеки, който притежава ключа към съответната кодова система, т.е. който умее да чете .

Обратно към Доклади 2003