А не на “информационното общество” или на евентуална “дигитална цивилизация”. Информационната култура е била нужна и в епохата на Сократ, Солон и Платон. И е била наричана просто “култура на разума”.

Днес сме свидетели на поредния постмодернистичен парадокс:разширяваме неимоверно понятието “информация” (като в него включваме не само факти, данни, съобщения, но и жанрове), а правим понятието “информационна култура” строго техноцентрично, чувствително и неприкосновено. Но всичко е плод на човешката хитрост. Както казва Макс Фриш: “Изхитрихме се чрез технологиите да си създаваме свят, който не ни се налага да опознаваме”.

За съжаление, когато позволяваме на информационните технологии да детерминират всички сфери на социалния живот, не се досещаме, че нараства опасността от антропологични мутации, от появата на “инфо-човекът”, който според социолозите е всичко друго, но не и хуманоид. Това е информационният спринтьор, който се отучи да мисли.

Представата за информационната култура единствено като способност за използване на новите информационни технологии, манипулира по безпрецедентен начин човешката потребност от информация. “Некрофилското” (по думите на Е. Фром) увлечение по техниката вече подготви инфлацията на познанието, на културата на разума. Нещо повече: пред ценността “информация” ценността “знание” все повече избледнява.

Очевидно, преди дефинирането на което и да е понятие от постиндустриалната действителност, е нужно да си припомняме разликата между “информация” и “знание”. Информацията е само възприетата част от разпространяващото се знание. А знанието е продукт на мисловната преработка на информацията. Или, информация и знание са две движещи сили в един затворен цикъл. Специфично за знанието е нуждата от достатъчно време са осмисляне и систематизиране по отделите на паметта. Механичното трупане на информация под формата на данни, факти, мнения, не позволява да се открие организационния принцип между тях, за да ги превърне в знание.

Не е тайна, че във възбудата от възможностите, които ни предложи “информационното общество” започнахме да губим усета си за знанието, за трайното знание, Решихме, дори, че е модно да фетишизираме информацията, да вярваме в нейната самодостатъчност И тук няма нищо необичайно. В условията на компютъризация информационния фетишизъм, като лъжлива форма на съзнание, се поражда толкова естествено, както стоковия фетишизъм в консумативното общество. Резултатът и тук е “затлъстяване” (според термина на Ж. Бодрияр), но на мозъците, и “хипертелия” – неестествено разрастване на (информираността) индивидуалния тезаурус . Все симптоми на модерната де – интелектуализация.

Впечатляваща беше констатацията на проф. Джон Кенет Гълбрайт, произнесена при награждаването му с почетната титла на Лондонския институт по икономика: “Светът не отива на добре – става все по-богат, но не и по-умен!”.

Същият този свят беше решил, че да бъдеш “информационно културен” и, респективно – богат, означава да бъдеш компютърно компетентен. В резултат на това сме на крачка от руска на използваме технологичното знание за социално-деструктивни цели. От криворазбрана интелектуалност.

Информационната култура не бива да се възприема само като “зареждане” на паметта с информация. Информационната култура включва и чувството за хармония, за мяра и възпитание на задръжки. Или, време е да говорим за екокултурен подход към формирането на информационното поведение на човека от XX век. Подобен подход ще му предложи оптимално усвояване на нови културни маниери, но върху платформата на традиционния тип интелектуално поведение.

Само в такъв вид информационната култура ще бъде надежден механизъм за регулиране на взаимоотношението “човек - информационна среда”.

Информационната култура е такова ниво на разума, чрез което усвояват ценностите на материалната и духовната култура, циркулираща в информационното пространство. Тъй като информацията не е някаква социална субстанция, а субективен резултат от комуникация, с “информационната култура” ще означим степента на индивидуално съвършенство в информационната дейност. Включваща откриване, възприемане, осмисляне, систематизиране на информация, създаване на ново знание, предаването му или практическото му използване.

В структурата на информационната култура на индивида се съвместяват на реципрочен принцип следните елементи: комуникативна компетентност (култура на общуване), лексикална компетентност (езикова култура), читателска култура (култура на писмената комуникация), интелектуално – творческо мислене (култура на изследователското мислене), информационно техническа грамотност ( култура на изследване на модерните информационни технологии), информационно правова, нравствена и библиографска култура.

Виждаме, че в структурата на информационната култура техническата компетентност заема едва 1/8 част от общата култура на пълноценния гражданин на информационното общество. Бих желала, обаче, да акцентирам върху два аспекта на елитарната информационна култура: на библиографската компетентност и на културата на писмената комуникация.

Факт е, че информационното общество създаде нов глобален проблем: как да се ориентираме сред колосалното мултиплициращо се знание? Тук идва на помощ най важната предпоставка за елитарната информационна култура - добре позната, но сякаш добре забравената библиографска култура. Това е култура която формира стила на “знаещия къде е скрито знанието”, на умеещия да разчита и разтълкува библиографските описания, на умеещия да иска да формулира “питане”, да организира лични бази данни и сам да произвежда библиографска информация. Очевиден е резултатът от задействането на библиографския “детектор”: формира се комфортно, ориентирано и контролируемо индивидуално информационно поле.

Постиженията от библиографската култура автоматично стимулират следващите функционални “ниши” от алгоритъма на информационната култура, мотивират поведение за довършване на дейността след “откриването” на информацията.

Именно тук е “рисковата зона” на сближаването или сбогуването с реалиите на писмената цивилизация (става дума за “старомодната” и “трудоемка” култура на четене), чийто конкурент и днес е по-“удобната” аудио-визуалната комуникация.

Бихме се запитали: каква е тази “демодирана кампания” в страна, която по-обидно е да те нарекат “бедняк”, отколкото “глупак”, където модно да “сърфира” и демоде е да се мисли? Само, че модата на елитарната култура се задава от политическия и финансовия елит, който, съвсем не от подражание, чете! Бил Гейтс, например, не само ,че не стои денонощно пред компютъра, но и е сред основните инициатори на книгоиздателските кампании. Бил Клинтън никога не е разчитал на киберпространството, а трезви умове наскоро посъветваха Джордж Буш да се откаже и от електронния си адрес и от мрежата. Съвсем не случайно медийният магнат и вече министър-председател на Италия Берлускони възпитава децата си в културата на четенето и държи дистанционното на TV в домашния сейф.

Какви са основанията ми за подобно твърдение? Или, с какво писмената комуникация превъзхожда всички други културни практики? На първо място, писмената комуникация борави със слово, което е материален израз на мисълта, и с понятия, които упражняват абстрактно-логическо мислене. Докато TV, например, използва архаични средства – образ, движение, звук – на които се реагира първосигнално. Единствено чрез Четенето се развиват и двете мозъчни полукълба, тъй като при него участват всички психически функции.

Единствено културата на четене поддържа историческия усет и анулира безпаметността. Прав е директорът на немската тележвизия ARD Хенинг Рooл, когато признава, че само книгите могат да бъдат източник на пълноценни исторически сведения, докато ТВ отслабва историческото съзнание. Картините и събитията се надпреварват по екрана и дори – подменят. Вчерашните се изтласкват назад и се забравят, за да се изтъкнат кадрите от днес. Понеже Тв камерата има само един зрителен ъгъл, тя консервивра само една ггледна точка. Затова и в ерата на аудио-визията ще има изобилие спорове между историците.

"Библиотеката е път към видеотеката, а не обратно.”-казва френския медиолог Режи Дебре. – ако не научим децата да четат, няма да ги научим да виждат. Ако поставим разпространението на образите над формирането на човешкия ум, “впрягаме каруцата пред коня”.

* * *

1. Да провеждаме обучение на “Теория на четенето”, реципрочно на популярното по всички световни университети “Творческо писане”, последвано от обучение по “Медиаграмотност”.

2. Да насочим изследователските си усилия към стратегиите и техниките за усъвършенстване на читателската култура или по посока на така наречената “Акмелогия на четенето”.

1) Четенето като незавършващ комуникативен акт ( в контрапункт с тезата Робер Ескарпи за четенето като “завършен комуникационен акт”);

2) Статуса и функциите на четящия елит в бъдещето “общество на знанието”;

3) Хипотези за културата на “безкнижното поколение”;

4) Четенето – манипулация (са налице достатъчно изследвания върху текстовите манипулации);

5) Страстта, манията, епидемията от Четене преди 200 години и в бъдеще?)

 

обратно към Доклади